Това каза пред ФрогНюз поетът и есеист Иван Ланджев. Ето и

Това сподели пред ФрогНюз поетът и есеист Иван Ланджев.

 

Ето и цялото изявление:

Около националния празник на всяка страна ми се коства, че диалогът би следвало да се върти към националната горделивост. Откъде черпим национална горделивост през днешния ден?


Аз съм малко демодиран човек и мисля, че гордостта би трябвало да се свързва с достижения, не с дадености, още по-малко с пресиления. България има премного достижения, които няма потребност да бъдат украсявани. Страната ни е чудесна и без нездравите пориви към самомитологизиране. Не виждам какво ни носи това толкоз известно в последно време говорене – в случай че сме нещастни, ще сме най-нещастният народ. Ако сме антични, ще сме най-древните на планетата, все би трябвало да сме “най ”, с цел да се легитимираме някак. Нищо от това не е правилно. Защо, защо ни е? България заслужава да бъде обичана и без такива глупотевини. Ето ви същински мотив за горделивост – ние сме рекордьори по резистентност. По битие на макар. Понякога е макар непознатата власт. А ежедневно е макар своята. 

Имало е редица исторически предпоставки да изчезнем и нито една не се е оказала решаваща. Устоявали сме. В това откривам повече достойнство, в сравнение с в най-славните имперски напъни. Ако не друго, в такава история има повече блус. А постоянно ще предпочета блуса пред марша.

Позитивен ли е изразът на актуалния всеобщ български национализъм съгласно Вас?

Не, не е. Очевидно е, че разделя хората и по това се познава, че е привиден, а не истински национализъм.

 

Истинският национализъм е водоравен, той заличава разликите сред хората и ги сплотява, без значение от тяхната степен на начетеност, от общественото им състояние – каквито ще да сме, всички можем да се съгласим по една точка, любовта си към родината. Това е то. А сега е друго – войнстващ, плакатен национализъм. Приравнен постоянно, непроменяемо, до консерватизъм (защо?), до някакво криворазбрано, подправено сиромахомилство. Плакатният национализъм не сплотява, а дели хората в страната на “народ ” (истинските българи) и някакви други, непознати, родоостъпници (мнимите българи).

 

Опасна игра е това насъскване, тъй като ние всички сме българи. И е доста, доста значимо да не забравяме нещо – никой не може да ти каже, да ти вмени по какъв начин да обичаш родината си. Цялото това опълчване: “ние пием ракия и сме същински, а вие пиете уиски и сте западни сътрудници ”, е страшна тъпота. Човек може да пие и уиски, и ракия, може да обича и българския фолклор, и джаза. Няма “или-или ”. Който ви споделя, че има, просто лъже. Защото му изнася да лъже.  

Има хора, които поставят знак за тъждество сред национализъм и русофилия. Други слагат равния знак сред национализъм и ледено хоро. Лишава ли ни това от опция да се консолидираме в общо виждане за общото ни бъдеще?

Бях се пошегувал преди – “Знаете ли каква е приликата сред българския и съветския националист? И двамата веят съветското знаме на манифестации ”. Все още е правилно. 

На какво би трябвало да учи патриотизмът, какво би трябвало да е неговото обръщение?

 

Би трябвало да ни учи на това, че каквито и да сме, колкото и да сме разнообразни между тях, има обич към родината, която може да ни сплоти. Тоест, патриотизмът не би трябвало да ни скарва.   

Когато приказваме за национална еднаквост, къде би трябвало да я търсим - в предишното или в сегашното? 

Настоящето е, което човек се стреми да трансформира. И това няма по какъв начин да се случи посредством връщане в предишното. Ако излезем на глава с предишното си, в случай че си признаем пред себе си за него – сегашното ще се промени.  

“Вживяването в уникалността на нещастието ” пречи ли ни да гледаме в бъдещето, да се развиваме?

Да, само че още повече пречи доброволното мятане в пасивната позиция – като че ли от нас нищо не зависи, като че ли историята просто ни се случва, явленията ни сполетяват. Намирам тази конфигурация за изключително нездравословна. 

Когато в, четем за рибояда Найджъл, четем, че си коства да си по-обичащият. Струва ли си да си по-обичащият и към страната си - да търсиш метод да я подобриш, даже тя да не ти оказва помощ в този развой?

Отделният жител оказва помощ на страната си, като прави това, което е по силите му, като способства за обществото. Като съблюдава законите и не прецаква близък. Ей такива, естествени неща. Те вършат страната по-привлекателно място за живеене.  

Вие къде стоите по въпроса с датата на националния празник - би трябвало ли да бъде 3 март, или би трябвало да има смяна?

Да ви призная, този спор даже не ми е от най-интересните, само че бих желал да припомня нещо – някъде към пет часа следобяд на 3 март през 1878-а, в една красива бяла къща в Сан Стефано се подписва контракт. И България не е страна по този контракт. В помещението няма нито един българин. Български представители липсват, разбирате ли? Защо, в случай, че толкоз наши опълченци са починали във войната? 

 

Националният празник на една страна по хипотеза допуска дейна роля на тази страна. В този смисъл 3 март постоянно ще бъде противоречива дата. Събития като Съединението или Независимостта, толкоз независими, осъществени макар волята на Великите сили, подхождат повече на духа на националния празник.

Има ли обръщение, предложение или известие, което бихте желали да отправите през днешния ден?

Ще се повторя – да си приказваме по-нормално и да не забравяме, че човек може да обича и джаз, и национална музика. 

 

Илияна Маринкова